| Boyanova | Date: Thursday, 01.09.2011, 22:10 | Message # 1 |
 .::.
Group: Админ
Messages: 365
Status: Offline
| Попаднах на една нестандартна гл. точка. Копирам я.
Стисках, стисках, но ето, тази вечер не устисках и реших да се изкажа по случая в Шумен с жената, получила заплатата си в монети от 1, 2 и 5 ст. Описан е например тук, но предполагам, че напоително е разказван и разискван и по други медии, с които, слава богу, не съм запозната, та вярвам да е известен на народонаселението.
Този случай събуди праведното възмущение на форумните кибици в много и най-различни форуми, което даде възможност на съпруга на въпросната жена да заяви гордо: „Знам, че сме прави, защото повечето от коментарите в интернет са в наша подкрепа!“
Сега ще му разваля малко статистиката.
За повече стройност на изложението ще представя ситуацията в две перспективи: законова и морална. Както добре знаем, тези две перспективи далеч не съвпадат, понякога даже хич.
1. От гледна точка на закона няма абсолютно никакви проблеми за никого. Работничката е права да си ползва майчинството 4 години, а между тях платените отпуски, и да си получава съответно полагащите ѝ се по закон пари. Работодателят е прав да изплати заплатата на работничката в номинал, какъвто той намери за добре. Няма законово изискване за това в какъв номинал да ти плащат парите. Между двамата има съдебен спор за това кой трябва да плати обратно на НОИ неправомерно изплатените за майчинство забравих вече на кое дете на работничката пари, което било записано в ясла през това време. Този спор се решава в съдебните инстанции, както си му е редът. Всичко това е по закон и няма нищо проблемно, нередно, неправилно или смущаващо. Няма нищо, с което да бъдат занимавани медиите. Те обаче биват настоятелно занимавани. Което осигурява плавно протичане в полето на морала, тъй като именно с морала биват занимавани те (и ние).
2. От гледна точка на морала нещата се оплитат доста повече.
Първо, работничката решава да се оплаче на медиите от издевателството, на което смята, че е жертва, тъй като заплатата ѝ е дадена в чувал с жълти стотинки. Не е морално! – вика тя – унизително е, гавра е, и пр. Незабавно обществената реакция, подгрята и от медийните заглавия от типа „Зъл работодател“ и „Отмъщението на работодателя“, хуква да разпне този недостоен чиляк.
Второ, междувременно изплува свенливо споменатият спор за възстановяване на парите на НОИ. Тук вече работничката не говори за морал, защото в такъв случай би трябвало да говори за своя морал, а за това, което ѝ се полага по закон, и как всъщност грешката е на работодателя, а тя е добросъвестна.
Трето, работодателят излиза с едно писмено становище по въпроса (доста умно в тази подгрята емоционална атмосфера), в което накратко разказва историята на трудовото правоотношение с работничката и завършва с пояснение, че всички негови действия са съобразени със закона, а номиналът на заплатата е протест срещу липсата на морал у другата страна.
3. Да видим сега какво става от гледна точка на, хм, страничния наблюдател, майстор да заема непопулярни позиции.
Първо. Става болезнено ясно, че за близо 6 години въпросната работничка е работила във въпросната фирма реално точно 211 дни, а останалото време е била в отпуск по майчинство, болнични и платен отпуск. През цялото това време работодателят е бил извънредно коректен и стриктно е спазвал закона. В замяна на това е имал, направо да си го кажем, един крайно неефективен работник. Работодателят няма никакъв интерес от неефективния работник, ако някой не знае. Също така той няма интерес от увеличаването на населението в отделно взетото семейство и няма интерес, нито ангажимент да го подкрепя в свой ущърб (като примерно той изплати на НОИ неправомерно взетите от работника пари). Работодателят си гони плана. Работодателят няма социални функции. Социални функции може да има държавата.
Само че не и нашата държава. Нека да е съвсем ясно, че нашата държава не е социална държава. Тоест, на майките не се плащат детски надбавки само затова, защото са родили, видите ли, дете и го гледат. Плащат им се някакви обезщетения до втората година на детето (тук може и да греша точно какво, колко и докога, но който се интересува, лесно може да си го провери), ама само при условие, че имат преди това поне забравих колко трудов стаж и не са си дали детето на ясли (последното условие го въведоха сравнително наскоро в крачка и нали си спомняте какви разправии започнаха за неправилно взети пари, които и продължават, както е видно). Иначе държавата дава щедро и едни социални помощи за бедност на малоимащи родители с деца, за чието получаване трябва да вземеш триста справки за ниски доходи и да обиколиш триста прагове на мизерни социални служби. Бяха осемнайсет лева месечно, не знам как са сега, като ни се е дигнало благосъстоянието.
Там, където държавите имат друга позиция по отношение на размножаването на гражданите си, има детски надбавки, които се изплащат на майките независимо от това дали са работили някъде или не, и независимо от доходите им. Тях ги плаща директно държавата, а не ги прекарват с триста зора и шестстотин процедури и хиляда и двеста документа от НОИ през работодателя, та до работничката. Това са си отношения майка-държава.
А отношенията работник-работодател са съвсем друга бира. В тях няма уж превъзложени, а всъщност насила пробутани функции на социална държава. Има си трудови правоотношения. Които понякога са доста хард. Никой обаче не мрънка, защото е ясно, че това са трудови правоотношения, а не социално-държавна подкрепа през работодателя.
Това, убеждението, че работодателят ни дължи социална подкрепа, което явно цъфти и крепне както у хората, така и у държавата, ни е май реликт от времето на социализма, когато държавата и работодателят бяха сраснали в единен организъм. В пазарната икономика и войнстващия либерализъм обаче това убеждение е крайно неуместно. Защото създава неоправдани очаквания у едни, горчивина и чувство, че са използвани за неприсъщи им функции, у други, а трети си потриват ръцете, освободили се от поредното гайле чрез премятането му нанякъде по веригата, та някой друг да се оправя с него.
Така че, както казва Соломон, и едните са прави, и другите са прави, и оня, който казва, че е невъзможно това да е така, също е прав.
Накрая – две притчи. Да не е съвсем скучно.
1. Притча за майката.
Имам приятелка, живее и работи в една друга европейска страна. Много добра работа, отлична заплата, осигуровки, всичко. Бременна е. За бременност и раждане нейният работодател ѝ дава 22 седмици платен (не помня дали на пълна заплата или не на съвсем пълна, но това не е принципно в случая) отпуск. Понеже е добър работодател, не за друго, повечето дават по 16 седмици. Може да си ги вземе, когато иска – ако иска, преди раждането, ако иска, след. Само че след 22 седмици трябва да е на работа. Шестмесечното бебе – на ясли или на гледачка. Впрочем, болнични за гледане на болно дете не ѝ се дават. Всички там са така и никой не вряска, а всички се оправят и приемат нещата за нормални. Та майката, значи, си става отново работничка след 22 седмици. Но започва да получава „детски“. Които „детски“ са в такива размери, че с тях може да се плати примерно половината месечна такса за ясла, която никак не е малка. И си ги получава до 18-годишна възраст на детето, нищо че работи и взема добра заплата. Така нещата някак са разделени на социално-държавна подкрепа за майчинството и трудово-правни взаимоотношения с работодателя. И никой не кара другия да върши неговата работа. И сякаш големи недоволства няма. И изглежда работи.
2. Притча за работодателя.
В Беларус сега има вълнения, засилено милиционерско присъствие по улиците, пълна забрана за митинги, демонстрации и протести. Хората измислиха да протестират мълчаливо – събират се някъде, пред държавно учреждение обикновено, и ръкопляскат. Така десетина-двайсет минути, после се разотиват. Веднага властта прие закон, забраняващ ръкопляскането на обществени места. И плъзнаха милиционери да ловят ръкопляскащите и да ги изправят пред съда.
Та вчера съдът осъдил за ръкопляскане на обществено място един инвалид. Еднорък.
––––––––––––––––––––––––
Не че има някакво значение, но да уточня:
1. Не съм работодател, никога не съм била и се надявам никога да не бъда.
2. Два пъти съм излизала в отпуск по майчинство – първия път за цяла една година, втория – за 3 (три) месеца. После се връщах на работа. В това няма нищо героическо, беше си мой личен избор и преценка, изразяваща се в това, че щом имам деца, трябва да си ги храня, защото държавата няма да ми ги храни, я.
3. Ако забелязахте, изобщо не дадох оценка на това кой крив, кой прав, кого подкрепям и на чия страна съм. Освен в изречението за Соломон, донякъде.
Из schrodingerkat.wordpress.com
Хората са само два вида- простИ хора и простО хора, вторите често грешат, но първите само това правят!
|
| |
| |
